Да обичаш да тичаш е любов стара, колкото света.
Да участваш в състезание по бягане е и върховна емоция, газ на ламарините и лека лудост.
Да организираш състезание обаче е друга бира. То е всичко изброено дотук, надградено с много повече знайни и незнайни предизвикателства.
Точно както в любовта.
Когато си състезател мислиш за себе си, когато си организатор, мислиш за всички останали – няколкостотин състезатели, доброволци, партньори, както и за всичката флора и фауна по трасето.
И както в любовта се стремиш всичко да е перфектно, така детайлите по едно състезание ние, екипът на АСЕНОВГРАДСКИ БАИРИ, ги изпипваме до съвършенство. Работим със страст и вдъхновение. Работим с отговорност.
Понякога удряме на камък, понякога на сняг.
Продължаваме напред, без значение дали виждаме ясно пътеката или не – ако я няма, ще я направим. И в прекия, и в преносния смисъл…
Веднъж например, се изгубих, докато записвах нова част от трасе. Бях с Ани, в чудесен пухкав сняг, по един великолепен баир. Имах някаква карта в главата си, имах и някакви идеи, оттам нататък всичко трябваше да случва на терен.
Правехме пъртина, забавлявахме се, слънчевите лъчи надзъртаха над главите ни между боровите клони, в далечината притичваха сърни. Радвахме се на красотата около нас, на компанията си, на тичането.
Разкош. Чистота. Бяло безвремие…
Но се отдалечихме доста. И от първоначалния ми замисъл, и от картата в главата ми. Спряхме, започнахме да премисляме, да обсъждаме, да чертаем нов маршрут в движение, да се опитаме да се локализираме. Хапнахме, посмяхме се, че сме в средата – и на ловния сезон и на гората, обаче с гледната точка на плячка – все пак две сами жени с един нож и половин вафла срещу стадо диви прасета…
Възможността да се приберем по светло се стопяваше с всяка изминала минута. Но тишината на гората, с вековно спокойствие стопяваше и последното съмнение, че нещо не е наред. Защото всичко си беше наред. Просто не бяхме там, където искахме. Но бяхме ТАМ.
И попивахме с всичките си сетива гората…
То всъщност не можеш да се изгубиш, когато правиш трасе. Защото, технически погледнато, трасето официално все още не съществува и ние регистрираме само участъците, откъдето не се минава. Прибрахме се мокри, доволни и щастливи, с нескрито нетърпение за следващата ни среща с гората…
Тичането е като обичането – достатъчно е просто да се влюбиш!
Автор: Мая Танева